8. ОЩЕ ЗА “ВТОРИЯ СЕКТОР”

          Когато през есента на1974 г. и щатно бе създаден “Втория сектор”, в състава му влизаха три секции:

Първа секция – “Окомплектуване на БНА с войници, сержанти и офицери” в състав от пет офицера.

Втора секция   – “Мобилизация” , в състав двама офицера и

Трета секция    – “Математици”, в състав началник–офицер и четирима цивилни.

С всичките момчета и момичета от сектора ме свързват много спомени. Има и добри, но повечето са лоши. Повечето от тях “не бяха на местата си” – нямаха нито подготовка, нито качества да работят такава работа. Но те се водеха за “бройки”, от които се искаше продукция.  А при описаните в предната глава условия и гении да бяха – пак нищо не можеше да се направи.

          И до ден-днешен не мога да намеря свясно обяснение за ролята на началника на Института тогава – полковник Георги Димитров Мутафчиев - в развилите се събития.

Не зная какво е било отношението му към моето назначаване за началник на сектора. Но когато ме въвеждаше в работата той остро разкритикува предшественика ми полк.Мицов:

- Одобреният им “Идеен проект” (“тухла” от няколко стотин страници) бил “негодна за работа драсканица” и мечтания за автоматизация в една област, която авторите не разбирали... (А  реализацията на този проект се поставяше за основна задача с назначаването ми за началник на сектора!)

- “Мицов си беше разпуснал хората! Те са много недисциплинирани, многознайковци, нищо не знаят и не могат, а все хората от министерството им били виновни Трябва да ги стегнеш да работят, а не само да критикуват!”

Признавам, че впечатлението ми и от “Идейния проект”, и от първите ми срещи с колектива не се различаваха от внушенията, които ми правеше полк.Мутафчиев. Нито “Тухлата” им ми харесваше, нито  настроенията на хората, нито знанията и уменията им.  А се искаше още  “от утре” обещаното в “тухлата” да започне да се внедрява...

Нямах право нито “да бягам”, нито да се крия някъде или зад някого. Имах надеждата и, може би по-скоро илюзията, че с труд и хората щяха да се понаучат, и недостатъците на Проекта ще се преодолеят...

Но – не било така! И не стана така!

Пръв “подложи крак” полк.Мутафчиев: Продължи натиска си върху мен “да стягам хората, да съм строг и взискателен към тях и да не им ходя по гайдата”. А зад гърба ми провеждаше друга линия: чрез решение на партийния комитет назначи комисия за разследване на стила и работата ми в сектора! Тук Мутафчиев прояви неподозирано за мен двуличие – не в един момент, не по един случай, а многократно, непрекъсната... Викаше ме “насаме”, насърчаваше ма да съм взискателен, а на събранията обещаваше на хората, че ще вземе мерки срещу “непартийните методи за работа с колектива”, които съм бил прилагал!

Зная, че и на полк.Мутафчиев по това време не му беше леко. Нямаше качества да прави “големи работи”, а имаше голямо мнение за себе си, за възможностите си, за правата си като участник в съпротивата, които все някой му отнемал. Говореше “високопарно”, с претенциите си беше и смешен, и жалък. Вживяваше се в ролята на мъченик – неразбран, ощетен и онеправдан “борец за правда и прогрес”, на който “некадърниците от горе” все му пречат. Но си беше и страшен – беше  НАЧАЛНИК! Можеше да ни заповядва, да се вмесва некомпетентно в работата ни, и се вмесваше, и ни заповядваше. За всички съдбите ни минаваха през ръцете му: бяхме армия, имаше устави, имаше ред и всеки беше длъжен да слуша началника си!

Сам жертва на интриги и боричкания в иерархията на негово равнище, полк.Мутафчиев – съзнателно или несъзнателно – беше солиден генератор на интриги сред подчинените си. Забъркваше какви ли не проблеми и се “бореше” за ... решаването им!

“От първо лице” ще разкажа един пример.

В тематиката на Втория ни сектор, която ни беше планирано да “движим”, отсътстваха проблемите за автоматизация в Управление  “Кадри” – УК, т.е. автоматизация в управлението на офицерските кадри в БНА. Мисля, че “пропускът” е бил заложен умишлено, защото...

Малко след назначаването ми полк.Мутафчиев ме повика и ми разтълкува колко важна и отговорна била системата за управление на офицерските кадри и колко много се нуждаела от автоматизация. “Тази система ще разработим ние с тебе!” И ми разкри вижданията си какво и как трябвало да се направи. Като знаех обидчивостта му, подтиснах порива си да му възразявам, а тактично помолих да ми даде възможност да помисля.  Успях след това да го отклоня от “революционния” път на решаване и той се съгласи, че в тази работа трябва да заинтересуваме и ангажираме  самото УК-МНО, а не да им правим “подарък”, който ще им бъде чужд, непонятен и удобен за изхвърляне в кошчето за боклук. (За отказване от работа по такава непланова тема не можех и да помисля, макар че знаех какво ще ми струва това! Да се откаже на идеята на началника, и то на НЕГО , значеше да се съблека гол и сам да се пъхна в чувал с пепелянки.) На висока длъжност в УК тогава беше адмирал Стоев, с когото се знаехме от службата във Флота. Помогна ми човекът, ангажира подчинените си и с общи усилия поизяснихме какво им е нужно и какво може да се направи. Направихме и се подписа Задание. И на алгоритмично ниво се заех да правя “математически модел” за движението на кадрите. Не искам да се отклонявам и да описвам какво “измислих” в шумотевицата на  плановата си работа в сектора, макар че направеното ми е мило и свидно: една оригинална иерархична мрежа, в която се движат “потоците” офицерски

кадри съгласно изискванията на правилниците и уточнените изисквания на кадровиците. Полк.Мутафчиев хареса идеята, макар че се съмнявам доколко я разбра. Докара от някъде едно момче – Венцислав Румчев, току-що завършил аспирантура в СССР, и сключи договор с него да реализира модела. Първото нещо, което ми предложи Румчев бе да станем съавтори. Отказах. Не бе нито морално, нито законно. Предпочетох да остана на позицията на възложителя. Поизмъчих Румчев! Сам той бе далеч от програмирането и убедил полк.Мутафчиев да ни разпише само алгоритмите, а ние да си направим програмите, защото това било “проста работа”. Прозрачна беше хитрината. Едва успях да убедя полк.Мутафчиев да се откаже от обещанието си и Румчев трябваше да си намери програмисти и изчислителна машина, да положи много усилия и да изпълни задължението си по договора. И на мене не ми се размина! Много нощи прекарах в чужди изчислителни центрове да следя и приемам работите на Румчев, защото дните ми бяха запълнени с плановата работа в сектора.  С много мъка накрая работата стана. Приехме работата на Румчев и му платихме огромната за онова време сума от 70 000 лева. И всичко в един миг умря! Полк. Мутафчиев искаше да представи разработката като своя извънпланова инициатива и да спечели точки пред Управление “Кадри”. Но полк.Молхов не му позволи. Без да му мигне окото погреба седемдесетте хиляди лева и труда ни и ЗАБРАНИ задачата да се използува!

Ето, до там я бяха докарали нашите ръководители в боричканията помежду си.

(С математическия модел за движение на кадрите Румчев написа труд и защити докторска дисертация в Москва. Подари ми книгата си и ми написа благодарствен автограф. И аз съм му благодарен за жеста!)

                                                                   *

Работата ми в сектора не беше по-добра. По силата на заеманата длъжност началникът на Първата ми секция полк.Г.М.К през цялото време ми беше първи заместник.А той си е имал надеждата, че “...след като се махне...” полк.Мицов той ще стане началник на сектора. А моето назначаване му обърка сметките. Пет години  този човек ме мъчи, мъчи работата, мъчи колегите. Все с нещо не беше съгласен, измисляше претексти да върти, да сучи, да спъва работата. Имаше позиции и възможности : беше ни партиен секретар, след това стана член на партийното бюро в Института. С такъв човек не бе лесно нито да се оправиш, нито да се справиш. А като “морски” аз бях и “чужд” за този колектив все от пехотинци. Объркаността в работата, ненадеждността на техниката, напъните ми да се мине от думи към дела, които не ставаха и не можеха да станат, и най-много позициите на полк.Мутафчиев, който пред мен говореше едно, а пред хората ми друго – всичко това ме правеше непопулярен и временен.  Инерцията от предишните години, длъжността ми и научните ми титли  ме крепяха. (Бях и председател на редакционната колегия на сборника ни “Трудове”, и постоянен председател на комисиите по научно атестиране... А в тези комисии постоянна беше дилемата или да бъдеш взискателен, или безпринципен. А с принципност в тези условия човек бързо става  н е у д о б е н !  ) 

Ето, такава беше станала “картината” в Сектора, в Института и ... нагоре!

Един пример за “нагоре”-то:

Натиснали бяха полк.Молхов (навярно генерал Нешев?) и през 1978/79 години той ни стана “ръководител” на разработките в Сектора.  Нищо не можа (или не пожела?) да ни помогне. Но когато през есента на 1979 г. работите трябваше да се разгледат и оценят от съвет в министерството и полк.Молхов следваше да излезе с доклад – той “изчезна”! Измислил си “неотложна” работа в Москва и мен ме “насади на пачи яйца”. (Попитах тогава заместника на Молхов полк.Минчев: “Защо така Молхов избяга от отговорностите си?”, а той: “Сега ли разбра, че когато се раздават ордени началниците са на първа линия, а когато ще се бият шамари пращат подчинените си?”  “Е, нищо ново под слънцето” си казах..

След този Съвет, когато и това, което беше направено с много труд и усилия се скри и смачка, отговорността трябваше да поема аз. Снеха ме от началничеството на Втория сектор и ме направиха началник на Математическия.сектор. (Все пак, позволиха ми и от октомври 1979 до март 1980 г.  преминах обучение по новите системи за програмиране в “Националния учебен център по единна система за социална информация”.) При разстановките в края на годината полк.Иванов, който фактически вече командваше Института, ме предложил за преназначение с понижение. Тогава реших, че да оставам повече в Института – и в армията – е пад достойнството ми. На 16 септември 1980 г. подадох рапорт за уволнение и помолих адмирал Стоев рапортът ми да не може да се спре от никого. От април 1981 г. вече станах “свободен човек”

                                                                   *

          Ето, това са ми спомените за началото при изграждането на органите по автоматизация на управлението в Българската народна армия и моето участие в това начало.

Имаше много труд, признание и радост от успехи.

Имаше много труд без признание и успехи, с които се злоупотреби.

Най-много беше безсмисленият труд да се правят работи, които още не можеха да се правят...

Причините?... “Такива бяха времената...”

Когато рухнаха илюзиите ми, че с труда и знанията си мога да правя нещо полезно – сам сложих край на това си участие. Разделих се с болка и огорчение с армията, на която бях дал най-хубавите години от живота си. Но иначе не можех да постъпя. И не съжалявам!

          Няколко думи за “след това”.

Вече пенсионер, шест години бях старши научен сътрудник – ръководител на направление в Информационно-изчислителния център на Културата. (Директор на Центъра бе ст.н.с. к.т.н. о.з. полк.Шишков). Там започнах да работя с микрокомпютри.

В края на 1987 г.  се преместихме да живеем във Варна. От 1.12.1987 г. до март 1990 г., когато навърших 60 години, бях ст.н.с. в Института по воден транспорт към Българския морски флот.

Пак много труд, но и радост и признание ми донесе системата “Морска звезда” за военновременното управление на корабите, пристанищата и ремонтните предприятия на Черно море и на река Дунав. Направих я сам, с модерните в онова време програмни инструменти “Дибейз-3” и “Клипер” През 1988-89 г.  направихме първата локална микрокомпютърна мрежа на ПУ (пункта за управление) и с нея БМФ се представи много успешно на последното учение на Варшавския договор “Бриз-89”. През 1992 г. направих версия на “Морската звезда” и за Министерството на транспорта. Последната ми изява в компютърното дело стана участието ми  в юнското учение на ПУ на БМФ през 1993 г. (След 1990 г. работех за БМФ на свободно договаряне – бях вече преминал шейсетте).

                                                                   *

          Сега с микрокомпютри работят дъщеря ми и внуците ми, а аз написах спомените си на старата си пишеща машинка...

Януари 2001 г.

С о ф и я