7.  ВЪВ ВТОРИЯ СЕКТОР

        Службата ми като началник на Втория сектор в Института е “най-черният” период в цялата ми биография. Той започна през есента на 1974 година и завърши през есента на 1979 , когато ме направиха началник на математическия сектор.

Формално – по щат – секторът се създаде с моето назначаване.  До тогава това беше група, започнала работата като сектор, която се ръководеше от полк.Димитър Стефанов Мицов.  Както бях вече споменал, Мицов беше влязъл   в дълбок конфликт с Управленията по окомплектуване на армията с офицери, сержанти и войници – УК и ОМУ в Министерството на народната отбрана. Основата на конфликта беше основателният и не до там основателен скептицизъм на ръководствата на тези управления на усилията за “автоматизация” на дейностите в тях и “ ентусиазъмът” на Мицов и на събраните от него хора “да им правят автоматизация”. Това излизаше на повърхността, но причините бяха много по-дълбоки.

Без претенции, че тук ще стигна “до дъното” на тези причини, ще разкажа за тях, защото те са характерни за настъпилата криза в почти всички области и направления за дейност по онова време.

Ще започна с причините, за които е прието да се казва, че са обективни, т.е. които са “... извън нас и независими от нас...”.

Извън нашите възможности да определяме и решаване бяха възможностите на изчислителната техника по онова време. И на Запад, и в нашия Социалистически лагер, те бяха низки. Изчислителната техника още “прохождаше”. Сред множеството конкуриращи се фирми в Америка взе да пробива фирмата ІВМ и нейната идеология в правенето на машини и програмното осигуряване за тях взеха да се налагат като световен стандарт. У нас бяха внесени и работеха в различни ведомства отделни машини – и френските “Бюл”, и японските “Факом”, и руски “Минск”, и английски ІСL, и още какви ли не. Но постепенно на нашия пазар взе да се налага ІВМ – и с качеството на техниката, и с програмното си осигуряване, и най-много с авторитета на Америка. Това не означава, че машините ІВМ по онова време бяха “съвършени”  и осигуряваха ефективни технологии и възможности! Входът все още беше перфокартен, операционните системи тромави и трудни за усвояване, математическото осигуряване бедно и неефективно. Програмираше се на Ассемблер – най-близката до машинното програмиране степен на автоматизация в програмирането, който изисква много знания и робски труд от програмистите. Програмният език ПЛ-1 се боричкаше и постепенно изместваше традиционните “Фортран” и “Кобол”, но и той беше труден и тромав и не осигуряваше добри възможности за организиране, поддържане и използуване на данните. Едни от първите “птички”, достигнали до нас като програмни инструменти за правене  на бази от данни бяха БОМП и ДБОМП, които вървяха са машините на ІВМ. Но те също бяха тромави, трудни за усвояване и работа, да не говорим за случаите, когато нещо трябваше да се промени в направените с тях работни програми...

Между крайния потребител, който искаше от изчислителната техника помощ в решаването на нарастващите по сложност негови потребности, и възможностите на самата техника като бързодействие, обем на информацията, с която можеше да се работи и формите на нейното представяне... се беше създало противоречие, нещо като “пропаст”. И тази пропаст трябваше да се запълни от посредник – специалистите, които добре знаят “какво могат машините” и същевременно добре да разбират проблемите на потребителя в момента и в перспектива. Защото потребителят, който дава огромни пари за скъпа машина, за прескъпи машинни зали, климатични и какви ли не още инсталации и за огромен персонал – ИСКА да получи от всичко това ефективност. Но той НЕ ИСКА, а и НЕ МОЖЕ дори да дефинира коректно какво му трябва, и още по-малко да разбере какво може и какво не може да му даде това скъпо удоволствие, наречено “автоматизация”. А че автоматизация ТРЯБВА да се прави се виждаше от по-умните и далновидни “началници”, защото оправянето с огромните обеми информация, осигуряващо ефективно управление, нямаше алтернатива! И “умните паралии” са влагали средства за развитие на техническата база, за математическото осигуряване и за всичко останало със знанието, че “така трябва” и че “иначе не може”. А останалите са подражавали и с натрупвания опит и огорчения – съзнателно или несъзнателно, това е без значение – помогнаха на човечеството да се научи къде по-добре, къде по-зле или съвсем зле, да “плава” и по това бурно море, до което го доведе прогресът.

За да съм по-ясен в това, което съм се заел да разкажа, ще опиша накратко как в “онова време” изглеждаше елементарната за днешните възможности задачка, например, да се въведат за машинен отчет данните за съвкупност от лица с техните имена и определени характеристика като пол, дата на раждане, ЕГН, образование и т.н., за да могат да се правят различни справки и да се изработват различни сведения, като например, “Сведение за подлежащите на уволнение войници през 19... г.”

Нека да е налична изчислителна машина, т.е. изчислителен център, който има машинна зала някъде 20х15 м. И в нея е самата машина. Тя потребява мощност от порядъка на 50-60 ква. Залата е с климатична инсталация, със специален под и специално покритие на стените. В нея се влиза през двоен вход, защото има изискване да не влиза прах, иначе статичното електричество ще го натрупа по магнитните ленти или другаде, където не трябва. Извън залата са други специализирани помещения: за перфориране (най-напред се перфорираше на книжна лента, а после – на 80-колонни перфокарти); за контрол на перфорацията чрез повторно перфориране; за приемане и регистрация на постъпващите за перфорация бланки с програми или данни; за получаване на изработените от машината резултати; технически помещения за управление на електрозахранването; трансформаторна подстанция; акумулаторна  и дизелагрегати  за аварийно електрозахранване ... и помещения за администрацията на Центъра като се започне от директора, та до чистачките. Разбира се, че Изчислителният център е в сграда, която се охранява  и от вън и от вътре. Като се вземе предвид изискването за поне двусменна работа, личният състав на един такъв център се събира от порядъка на 100-150 души. И то само “да работи машината”!

Но машината не може да изработи нужното ни сведение за уволняващите се войници, докато не се въведат в паметта й данните за всички заведени на отчет войници и програмите, които да “прегледат” тези данни и “изведат”, подредят и отпечатат във вид на сведение с номерирани страници, със заглавие на първата страница и с подпис на последната, онези само данни, които отговарят на условието “уволняващи се”.

Тук допряхме до “посредника” между потребителя и изчислителната  техника, който за Българската народна армия тогава беше нашият Институт, а за органите по окомплектуването на армията с личен състав – въпросният “Втори сектор”, на който станах началник.

“Посредникът” трябваше да изработва технологии и да ги осигурява с програми: кой, кога, къде и в какъв вид трябва да подготвя данни за решаване на задачите; какви данни, по какъв път и къде трябва да се предават, та да стигнат до Изчислителния център за обработване; програми, с които да се обработват данните; кой ще провери резултатите и ще се подпише под тях преди да ги изпрати на този, който е поискал решението; как ще се предадат резултатите, които обикновено са секретни...

За да свърши работата си този посредник най-напред трябва да извърши проучване - “да влезе в проблемите” на потребителя, да ги осмисли, да погледне напред и като предвиди възможните последствия и резултати – да изработи варианти от проектни решения с оценки и разчети от кой вариант какво полезно ще се получи и “колко ще струва”. Като се вземе пред вид, че работата тогава започваше  и не беше възможно да се иска постигане на идеална технология от един път, проектът трябваше да съдържа етапност: кога какво да се прави и какъв резултат ще се очаква на всеки етап...

Проучването изискваше сериозна и отговорна работа както от заявителя, така и от проектанта-посредник. Заявителят трябваше да изиграе ролята си на “първи ръководител” на едно сложно за времето си и скъпо мероприятие и да заложи в него трайни и перспективни изисквания, които да се реализират от посредника. И тук, още в самото начало, преди още да се е “завързала”, нишката се късаше: нямаше заявител, който да погледне напред и да се опита поне да формулира какво му трябва...

(Спомням си, когато се представих на моя “първи ръководител” генерал Дудов, с който предшественикът ми полк.Мицов беше влязъл в жесток конфликт, как ме срещна: “Аз не мога да кажа кога и какво ще ми дотрябва от ВАШАТА автоматизация, защото при нас всичко много бързо се изменя. Но министърът ми е заповядал, ще наредя на моите подчинени да работят с  Вас, но разберете, ние си имаме много грижи и задължения и много време не можем да ви отделяме”. И ме прати при генерал Алексиев. Той ми повтори същото и ме прати при помощниците си полк.Благоев, полк.Стаевски и полк.Влахов. На тях Мицов и хората му им бяха втръснали, защото... За “защото” ще кажа по-нататък.)

Да допуснем, че някак някой проучвател можеше да направи и докара до утвърждаване някакъв, дори свестен проект. Но още при утвърждаването му той беше обречен на провал! Защото проучвателят, измъчил и себе си, и заявителя с разпити кое и как го иска и затънал в неизпълними по принцип обещания, не можеше да върви по-нататък сам! Той не можеше да програмира, защото да програмират на ІВМ тогава можеха само някои от математиците, и въпреки паралелните консултации с тях по време на мъчителното проучване, от обещаното до реализацията се минаваше през огромни трудности и ненадеждности.

Да допуснем, че на проучвателя-проектант се е случило да работи със знаещ математик-програмист и на алгоритмично равнище те са решили сполучливо проблемите. Да допуснем, че програмистът си е написал на бланка програма, подготвил е данни, с които да я провери, и я е предал за перфорация и пускане в изчислителния център, като е придружил материалите си с коректно написани инструкции.

След приемането и регистрирането бланките се дават за перфорация. Въпреки “двойното перфориране”, грешки се допускат – момичетата-перфораторки са живи хора, пият кафе, приказват си за разни работи ... и правят грешки. Грешки правят и операторките, когато изпълняват написаните от програмиста инструкции. Често те и не поглеждат тези инструкции, а бързо бракуват заданието – “нещо не върви!” – пишат на заявката. Ако напишат и нещо, от което програмистът да проумее какво е станало, е събитие!

При тази организация, наложена от началниците-профани, правенето на програми беше адско мъчение. Но то беше още “началото”. Защото едновременно с него, а и когато някоя програма стигнеше до изпълнение, при нас, на машините от ЕС – български копия на ІВМ, се случваха често и такива събития: запишеш си програмите или данните  на магнитен диск или лента и... устройството “се скапе”. Другото устройство “не чете” диска или лентата! Умирай си от мъка ако щеш, но щеш или не щеш – започва се отначало!. Спомням си отчаяните думи на един от нашите инженери от изчислителния център, тогава майор Стефан Цанков: “Това е братче! Току-що центровах устройствата преди смяната, но – разстройват се, какво повече мога да направя!”

          Тук е редно да се отклоня и кажа, защо ние се “натресохме” на още несъвършените машини на ІВМ и на още по-ненадеждните им български копия, означени с инициалите “ЕС” – единна серия. Нали ние сравнително успешно се бяхме научили да работим с ЕИМ “Минск-22”  и дори въоръжехме ВМФ и ПВО и ВВС с нейното развитие “Минск-32 ?  Те бяха транзисторни и много надеждни в работата си машини?

Това е сложен въпрос, въпрос на “стратегията” и на “стратезите”.

Още през 1970 година съветските ни другари заговориха за изоставането им в изчислителната техника и за предимствата на “новите работи” в ІВМ. В машините “Минск”, както и в другите по-стари техни машини като “М-20” основната адресуема единица в паметта беше машинната дума, например, 37-разрядната клетка. А в ІВМ вече работеха с адресуем байт – 8-разрядна единица, с която се кодира един символ. Това дава предимства при обработката, например, на икономическа информация. Руските конструктори също бяха тръгнали към създаването на подобни машини. Известна ми е една такава “междинна” машина – “Минск-23”, но тя беше скоро спряна. “Стратезите” и началниците  “от горе” тогава са решили: “Хайде да копираме ІВМ! Много ще спечелим, ще им ползуваме математическото осигуряване“. И започнахме да копираме... В началото тръгна – купувахме западни елементи, първите машини заработиха и ни зарадваха с “успеха”. Но когато спряха да ни продават елементната база стана страшното! Не можехме да ги догоним след копирането на “по-едрото” в копирането и на “по-дребното”. У нас се провалихме с надеждността на ЕС-1020, а след това и на ЕС-1035, в ГДР – с ЕС-1040, в СССР – с 1045 ...

Към въпроса има отношение и един спомен. През декември 1971 година бях в Минск и работата ме срещна с инженера Генадий Смирнов – директор на Минския институт за изчислителни машини, и с математиците Марк Ефремович Неменман и Цагельский – идеолози и изпълнители на машините “Минск”. ( Марк носеше брада и много приличаше на Карл Маркс . За шега над главата си беше окачил портрета на Маркс и като влезеше човек при него в първия момент се стряскаше от поразителната прилика!) С болка тези хора преживяваха “новия курс” – да копират ІВМ. “Та ние имаме приети проекти и организирано производство за много по-добри машини от тези на ІВМ! Много по-производителни, надеждни и леки в експлоатацията. Ние правим капитална грешка, защото който копира и догонва, той никога не може да изпревари. А ние сме ги изпреварили и сега сами отиваме в опашката им! Не знаят нашите “от горе” какво правят! Жалко за труда ни, жалко за всичко!”

И аз така мисля: жалко! Защото с това копиране на ІВМ така ги “изпреварихме”, че направо потънахме.

Маже би историята с копирането да е била една неизбежност за хората “от горе” в тогавашния СССР. Може би това да е била една успешна провокация. Може би да е решение на некадърници, което в една бюрократизирана среда минава лесно и “законно” Не зная! Но зная, че Началник на Втория сектор станах тогава, когато ЕИМ “Минск-22” беше изхвърлена и на нейно място ни дадоха една от първите български ЕС-1020, на която практически беше невъзможно да се прави нищо, още повече при установения ред на работа в Изчислителния ни център.

Не само ненадеждноста на нашата ЕС-10120  беше “прагът”, о който се спъвахме. И на оригиналните машини ІВМ от онова време беше НЕВЪЗМОЖНО да се прави нещо, което да върши безпроблемно полезна работа. Да допуснем, че въпросното “Сведение за уволняващите се войници” е преминало през всичките “кръгове на ада” и е стигнало до безупречна програма с инструкции и утвърден ред за подготовка, предаване и обработка на  данните. Самата допустима технология беше несъвършена и непривлекателна: Пишеш си на ръка бланките с данни за лицата – и правиш грешки. После бланките ти преминават през ръцете на много хора: изпращане в изчислителния център, регистрация, перфорация, пренасяне и предаване на колодите с перфокарти до оператора на машината, зареждане в перфочетящото устройстово, където парфокартите лесно могат да се изпуснат и разпилеят, разбъркат и повредят... Т.е., докато се стигне до истинската машинна обработка, автоматизацията и в преносния, и в буквалния смисъл на думата “се носи на ръце” от живи хора, и на всяка крачка нейното “правене” е застрашено от всякакви човешки грешки. Сами преценете, можеше ли такава технология да бъде привлекателна с нещо за потребителя? Защото по принцип времето за правене на програмите беше съизмеримо, че и по-голямо от времето, през което животът налагаше корекции във вече взетите решения и утвърдени проекти. И това предопределяше нашата работа “да се влечи след”, а не да изпреварва проблемите.

(Един спомен: След много мъки направихме програми за изработване на едно сведение и го донесохме “да си го види” заявителят му полк.Стаевски, жената на който – математичка – беше програмистка при нас. “Да, ама ми е нужно да се добави в сведението една нова графа...” Обясних му, че това ще наложи правенето на нови програми и ще трябва удължаване на срока... “Да ви пикая на програмите! На мене  ми наредиха вчера в тези сведения да има и такава графа. Не ми трябва автоматизацията ви, по ми е лесно сведенията да си ги правя на ръка с моите хора, отколкото да ми губите времето да ви обяснявам  и просвещавам какво ми трябва и какво не, и да не можете накрая да ми добавите една нова графа...” И докато разговаряхме телефонът му звъня поне три пъти, и трите пъти той каза “Позвънете след малко, водя важен разговор!”

Прав си беше полк.Стаевски. Но какво бях виновен аз, когато ми беше заповядано да му правя автоматизация при съществуващите дадености, и имах планове, и имах срокове, за които ми се търсеше отговорност, а за неизпълнението ми се трупаха “черни точки” за моята кадърност...

Със спомена забягнах напред. Нека се върна и да карам под ред...)

Та, по онова време, когато изчислителната техника още не можеше да осигури ефективност, от мене и от много такива като мене, се искаше да правим бързо “големи работи”, които не можеха още да се правят. И тъй като лошото не върви никога само, към обективните причини да не можем да правим успешно това, което ни го искат и  го искаме, се добавяха и купища субективни причини, причини, носители на които бяхме самите ние и най-много хората, които се бяха “чучнали” да ни ръководят и да ни заповядват, да ни оценяват и наказват. Тези хора, тези наши началници и ръководители  НЯМАХА  НИКАКВИ  ЗНАНИЯ  и никакъв опит в това, което ръково-

деха.  Но те нямаха и морала да се понапънат и вникнат в работата и да поемат отговорност да снемат неизпълнимото от задачите и ни осигурят що-годе нормални условия “да се борим” с реалните, а не със създадените от самите тях проблеми..        Накратко: некадърна и недобросъвестна пасмина от натрупали се над главите ни “ръководители” и “началници” се биеше в гърдите и поемаше “обещания” пред “голямото началство”, които след това искаше от нас да изпълняваме!

          Голяма “констатация” направих в тези няколко изречения. Но зад тях е натрупаната голяма мъка от огромен и безсмислен труд “да се правят работи, които не стават”, вместо да се работи напрегнато, но по реални и изпълними  задачи. За тези, субективните причини, ще разкажа на примера на нашия Втори сектор в Института, защото те имат валидност за много такива колективи от онова време, и мисля, че от този разказ читателят ще почерпи не само знания за това “какво е било тогава”, но и поука.