3. “МОРЯКЪТ НА КОН”, ИЛИ “СПЕЦИАЛИСТ И ПО РВиА”

          Това, навярно,  е станало така:

Като сме се върнали от обучението в Ленинград, освен с мене, началникът ни полк.Мутафчиев е разговарял и с полк.Спиридонов. И той ме е похвалил, как между подготовката по своята си тема съм “решил” и задачата по целеразпределението. И полк.Мутафчиев решил и той “да яхне кончето”, да не е само Кирил Спиридонов. Отишъл при министъра и му казал, че си има едно моряче, което... И министърът казал да му се изготви заповед, да се предвиди и планира на юнското командно-щабно занятие на министерството да се покаже решената задача по целеразпределението. И написали заповедта, и министърът я подписал, и зачакали да дойде юни... и на мен забравили да кажат! Научих случайно.

Отидох при полк.Спиридонов: “Вие знаете ли колко разстояние има между Вашата задача по целеразпределението, решена на “Алгол”, и едно реално решение на ЕИМ, и при това да конкурира досегашното й ръчно решаване?” И Киро клекна.  Ами сега?

И тогава ме направиха страшно важен! “Започвай, и докъдето стигнем!” – решиха двамата полковници. Осигуриха ми отделен кабинет в Академията, за да съм  по-близо до секретната библиотека. Струпаха ми литература, наставления, правилници, справочни документи. Осигуриха ми консултации със специалисти. По-младшите ги водеха при мене, при по-старшите мене ме водеха. Киро търчеше, купуваше ми кифли, носеше ми кафе...

И сега се чудя, с какъв акъл съм приел задачата, когато при тогавашните условия тя беше нерешима. Но нямаше накъде да давам  и “заден ход”. Първата квартира, отпусната на поделението ни, полк.Мутафчиев беше дал на мене! (Това е жилището ни на бул.Бъкстон бл.206 вх.А ап.4, в което живеем и до сега. След жестокото безквартирие, на което се бяхме настрадали във Варна и в София, с новия си апартамент бяхме щастливи и благодарни.) Път за отстъпление нямах, и аз се заех да реша задачата. Не отричам, че бях и поласкана от създадената край мен обстановка, и не по принуда, а с амбиция се втурнах в труд “от тъмно до тъмно”. И дали от страх за кожата, или просто от другарско чувство, полк.Спиридонов беше неотлъчно с мене, готов да скочи и доведе някого или да ми донесе нещо, само да вдигна глава – и той: ”Цветане, искаш ли нещо?”

          Идеята, която се породи в мене, беше следната:

Построявам в машината матрица – по редовете позициите на огневите средства със своите координати, вида на взрива, мощността на боеприпаса и типа на установката с нейната далекобойност и другите необходими данни; по колонките – разузнатите цели на противника, също със своите координати и характеристики като площ, живата сила или техниката и съоръженията, подлежащи на поразяване. В зависимост от дистанцията, разсейването на тази дистанция и вероятността да се нанесе поражение от всяко средство по всяка цел, което се сравняваше със зададената (необходимата) степен на поразяване, изработвах по създадени от мен формули числа, отразяващи степента на “предпочитание” всяко средство да произведе запуск по всяка цел. Там, където средството не можеше да достигне целта по разстояние слагах “забраняващо” голямо число. Там, където средството поразяваше целта при пълно удовлетворяване на зададените изисквания, слагах нула. А във всички останали случаи формулите ми изработваха междинни числа, в които отразих резултатите от консултациите си със специалистите. По същество, заложих във формулите си техния “здрав разум” и виждания, кои ситуации и с колко са по-изгодни или по-неизгодни от другите.

Тази матрица трябваше да реша “на минимум” и така да получа “оптималното” целеразпределение.

И сега като се връщам към идеята си не виждам сериозни дефекти в нея. Но идеята е едно, а до решението има море от трудности. Например, работи се с карти в Гаусовска координатна система. Ако изследваната двойка “средство-цел” са на различни картни листове трансформацията на координатите, нужна за пресмятане на разстоянието, е свързана с капризни пресмятания, свързани с много условия и ограничения. Трябваше да изуча тази “наука” и да направя програми точно и безгрешно да определят разстоянията между целите и средствата. Такива трудности имаше много и много! Проклет труд се изискваше само и само матрицата да се напълни с “разумни числа”, които да вършат работа.

Но само “математиката” ли трябваше да се преодолява!

Киро Спиридонов внимателно следеше как върви работата. И изохкваше понякога: “Цветане, Цветане!  Как можах да те натопя така!”

Изохкваше, но изглежда, че шубето яко ги е гонило с полк.Мутафчиев. Защото един ден – по средата на май 1967 г. – ми казаха: “Стягай се, ще отидеме в Москва. Ще опитаме да вземем тяхната задача!”

И отлетяхме с Киро. Когато се приготвяхме видях, че освен традиционния коняк Киро взе с килограми ранни домати и краставици. “За какво са Ви, ще ги продавате ли?” – попитах. “Ще видиш, млад си още, има да се учиш от мене!” ми отговори.

          В Москва ни срещнаха хладно. Приеха ни официално в Генералния щаб на Съветската армия, представихме документите си, казахме защо сме дошли. Отговориха ни, че такава задача те още нямат. В академиите правели различни опити, но резултати и внедрена методика още нямат.

Да им вярваме ли, да не им ли вярваме... А и да не им вярваме какво можем да направим? Но Киро остана подозрително равнодушен. И, може би точно като бай Ганю, ги покани в хотела ни на почерпка. “Утре е 24 май, ден на Кирил и Методий, имам имен ден!” Потънах от срам и изтръпнах: как ли ще реагират?

Спогледаха се – и приеха!

Като се върнахме в хотела Киро отвори торбите. Носеше и сол, и олио, и оцет, и сирене... Извъртя такива страхотни салати, извади такива неповторими мезета, подреди и украси всичко с талант и умение, че ахнах! “Цветане, давай сега и твоя коняк!”

В уречения час дойдоха тримата полковници, с които работехме в ГЩ: Владимир Васильевич Болохов, Лев Павлович Гречко и Владимир Павлович Горшков.

И падна страшно пиене! А Киро, като че ли между другото, си разказа как е бил партизанин и какво е правил в Балкана. И това като че ли “хвана декиш”!

На другия ден дойдоха с колите да ни вземат от хотела. В една зала ни срещнаха с офицери-специалисти, математици-цивилни и още не знам с какви. Стана изключително делово и високо компетентно обсъждане на проблема. Споделих какво съм замислил и какво правя. Получих в разгорещилия се спор и подкрепа, и критика, но в крайна сметка всички се съгласиха, че време да се реализира започнатото в този срок няма! Препоръчаха ми, след като напълним матрицата, да приложим метода на Кантарович за транспортната задача на линейното програмиране. Това си го знаех и аз, и метода го имах в тетрадката си, но нали трябваше програма! А те такава програма нямаха.

Макар и да не получихме нищо готово, ползата за мен от този разговор беше много голяма. “Сверих си часовника”, както се казва. Добих увереност в основната част от идеята си, и разбрах какво трябва да изоставя като ненужно. Трябваше ми време! А юни хвърчеше насреща ни...

След съвещанието – на колите и... на гости у Болохов.! Срещнаха ни богато и сърдечно. На Киро му хареса и искаше да оставаме още, но аз настоях и побързахме да се върнем.

Като се върнахме започнах изключително напрегната работа. Почивах си с разработването на по-леките и безспорни части от програмата, например като въвеждането и контрола за коректността на входните данни. (Този контрол не го бяхме учили никъде, но ми дойде на ума когато оправях собствените си грешки при перфорирането на данните, с които пробвах програмите си). Купувах си машинно време по не повече от 10 минути на сеанс. Бях си създал ред и навици на точна и обмислена работа. Матрицата, която заявителите ми поискаха да е 60х60, вече се запълваше с числа, които все повече ми харесваха. Научих се, че е по-ефективно да правя отделни, обозрими програмни части, които изпипвах и се уверявах в изправността им, и след това ги сглобявах в по-големи решаващи блокове.. (За този начин по-късно излязоха теории, но тогава начина си го измислих сам.)

          Един ден на машината се изчаквахме с един брадатко. Говореше с някого и чух да казва: “Аз вече направих програма по Кантарович. Ето я, изпробвах я и вече работи”.  “А може ли да ми я покажете? - попитах. И той ми я продемонстрира. Поисках му я и той ми я даде Веднага извадих копие, разпечатах прогарамата (“дъмп”) и се зарових в нея. И открих онази част, която ми трябваше.Извадих я, преобразувах я по потребностите на моята матрица, и вече не чувствах умората,. Хвърчах!

Като зрели круши взеха да падат и да се решават проблемите. Не стигаше оперативната памет за да побере трите матрици 60х60, които изискваше алгоритъмът на задачата – разделих всяка клетка на три части и развъртях отделни цикли: всеки извикваше и извличаше информацията от нужната част на клетката. Програмата стана голяма и също не се събираше в паметта – разделих я на части, записах я на външната памет (на магнитна лента) и извиквах и ползувах частите, когато ми трябват, а след това записвах на тяхно място следващата част. (След време научих, че това се казвало “свопинг”).

          Малко преди занятието програмите ми бяха готови, макар и в онзи суров вид, в който с тях можех да си служа само аз. Дори ми остана една нощ да се наспя!

          За занятието Киро беше уредил подробностите. Когато връчиха на операторите-ракетчици изходните данни, тези данни получихме и ние. Беше през нощта, някъде в Сливенския балкан. Имаше хеликоптер, с който трябваше да отлетим до София. Но в последния момент хеликоптерът се повреди и не можа да излети. Но Киро беше предвидили и това: чакаше ни резервна кола и ние веднага заминахме. Гонихме през нощта като луди! В София отключих Изчислителния център – ключовете ни ги бяха дали за случая – и пуснах машината. Сам прерфорирах входните данни, програмата ми ги “взе” и изработи решението. То беше на тесен печат, само числа: кой номер средство по кой номер цел получава назначение и какъв е резултатът – каква степен на поразяване се постига.

Нямахме карта, за да се убедим в “разумността” на решението, но и бързахме! Приведохме Центъра в ред, заключихме и – обратно! Стигнахме много рано, но вече беше светло. Операторите-реакетчицие още не бяха приключили. Отдъхнахме си, по бързина ги бяхме изпреварили.. Министърът с Командуващия РВиА се надвесиха над картата и с наша помощ нанесоха нашето решение. “Добре, много добре!” – възкликваха след нанасянето на всяко назначение. По картата и с помощта на справочниците те лесно се убеждаваха, че средствата покриват по дистанция определените им цели и че очакваното поражение е близко до зададеното. Но тук министърът – съвсем по началнически – ме изненада със следния въпрос: “А може ли да има и по-добро решение?” Кипнах от негодувание. Не стига, че сме му предложили решение, а и махна търси да му намери! Но се овладях и му отговорих: “Моля, заповядайте! Направете и ми покажете по-хубаво решение. Тогава ще си изгоря програмите и ще направя други!” Засмяха се всички, а министърът даде заден ход: “Не се обиждай, не исках да кажа нищо лошо за решението! Да видим сега операторите какво са направили!” Операторите още не бяха готови, но и там, до където бяха стигнали, се виждаше очевидното: невъзможността “на ум” да се оптимизират такива задачи. Казаха им да прекратят и те с интерес се задълбочиха в нашето решение. Очаквах ревност, отрицателни реакции. Не! Те се радваха, че “работата е станала”. А аз им подчертах, че в решението са заложени техните критерии и изисквания, дадени по време на консултациите.

С това делото на автоматизацията спечели важно сражение! Машинното решение беше триумф на новите идеи. Думите “ЕИМ” и “оптимизация” влязоха след това учение здраво в речника на армията. И възбудиха апетити и искания, които бяха далеч от възможностите да се задоволят с възможностите на тогавашната изчислителна техника. Създадоха илюзия.

          На разбора на занятието министър Добри Джуров каза: “На това занятие за първи път в БНА бе използувана електронно-изчислителна техника. И то много успешно, и то при решаването на една изключително важна оперативно-тактическа задача...”

Като епилог на тази “история” мога да кажа:

По задачата за целеразпределението работих още няколко години.  Най-напред приведох програмите в завършен вид, написах документация за да може да се усвоява и без моето участие, и инструкции, за да могат да я използуват и други.

Разработих изхода. Решението излизаше като боен документ, отпечатан на широк печат, с “Утвърждавам” от горе и с подпис от долу. Документът съдържаше много повече информация – и за целите, и за назначените към тях средства, и за очакваните (пресметнатите) резултати. Направих в изхода това, което поискаха  потребителите , след като свикнаха да ползуват машинните решения.

Направих и варианти на задачата: целеразпределение с определяне на мощностите и вида на взрива за постигане на зададените степени на поразяване. Тъй като задачата беше първата, разработена в БНА, заведохме я под номер “167”, т.е. №1 от 1967 година.Вариантите получиха след това и буквена индексация:167А,167Б и т.н.

Решаването на задачата ми донесе радост и признание. Помня, как след занятия командири и преподаватели от Академията ми носеха шоколадови бонбони – за благодарност, че са се представили  добре с решенията си пред началството. На нейна основа се написаха и се защитиха дисертации. Когато дойде ред да кандидатствувам за  старши научен сътрудник в “Целеразпределението” ми беше отчетен “Научно-приложен пренос”. (За ст.н.с. кандидатствах с много други работи и то бе само една от тях). С “Целеразпределението” ст.н.с. бе направен и полк.Спиридонов – беше записан за “съавтор”.

Когато поделението ни се развърна и стана институт с различни сектори предадох работата си на дошлите “баш-артилеристи и ракетчици”. Тогава ме огорчи една дребна душица – полковник И.К.И., когото направиха началник на “Първи сектор”. Той така и не разбра какво представлява задачата, но за важност си позволи да й намира кусури. Оставих му я да си я оправя. Мисля, че с времето я развалиха и не можаха да я направят за машините “ЕС”, които смениха “Минск-22” и “Минск-32”.

Минск - 32

С Димитър Токарев сме съседи. Срещаме се, и понякога си спомняме “какво е било някога”. Киро Спиридонов също ми беше съсед. Остана дълги години на служба. Починал е през април 1997 година.

И още една случка в тази връзка.

Беше 1969 година. От Москва дойдоха да ни видят “какво правим”. Бяха същите полковници – Гречко, Горшков и Болохов. И изведнъж Болохов се заяде: “Задачата по целеразпределението не е коректна! Така не може да бъде!” . Не можело за критерии в матрицата да се слагат някакви си числа. Всяко число трябвало да има конкретен смисъл – килограми, левове, рубли, километри... “Това е идеализъм!” – изби го на партийно-философска тема. Едва се откачих!

А с Владимир Павлович Горшков станахме приятели. И до сега си пишем.