…Призвани в таз свещена сграда
от дълг върховен, най-свещен,
да бъдем горди, нам се пада
за теб, Родино, да умрем…
(Из марша на училището;
текст Борис Илиев, 35-ти випуск)
На 20 юли 1943 г., няколко дни преди изпитите пристигнах във Варна. Измъчваше ме все тази рентгенова снимка, която не можах да направя в Плевен. Разчитах на доктор Недялков, управител на Детския санаториум за костна туберкулоза, голям приятел на моите съселяни и на баща ми. Но и в това специализирано болнично заведение филмите не достигаха. Ако някой е успял да се запаси, предупреди ме той, ще струва скъпо. Ние се снабдяваме от Германия, а сега тя има големи затруднения. Признанието на този мастит варненец, макар и без коментар, потвърждаваше оценката на простолюдието, че Германия вече се задъхва. Оказа се, че в канцеларията на училището приемали документите без рентгеноскопията. Съобразили се с трудността.
Първите контакти с бъдещите си колеги направихме пред портала на училището на улица "Стефан Караджа" № 32. Като съперници не се отпускахме в много разговори. Предимно се подпитвахме кой къде е отседнал и може ли да посочи някой адрес за временна квартира. Останах с впечатлението, че от не-варненците, в битово отношение съм устроен много добре. В една от класните стаи на училището за глухонеми, намиращо се само през улица от Морското (днес кметство "0десос") ми монтираха легло в класната стая и бях щастлив, че реших този важен проблем. Устроиха ме моите съселяни Петко и Мита Тотеви, които от дълги години работеха там като прислужници и общи работници. Повечето младежи от провинцията са намерили по-евтини квартири или стая в някой от хотелите на долната, крайгарова, махала. Имаше и такива, като Ацето и други, които прекарваха нощите по пейките на морската градина. С това открих, че несгодите ни съпътствуват, както твърдяха кандидатите от по-старите випуски, но разказите им тогава приемахме като "изхвърляне” . Тези факти определено подчертават, че социалната категория на кандидатите не се е променила почти с нищо за шестдесет годишната история на училището. Може би в това беше и доброто и силата на този първи след Освобождението специализиран институт. Макар мъчително и бавно статутът му се изменяше и привеждаше в съответствие с новите изисквания, но първоизточникът му за попълнение се запазваше. С това се обясняват училищните и на Флота въздържания от участия в репресивни акции срещу изразяващи недоволството си определени части на обществото.
В училището за глухонеми работеше като счетоводител Иван Иванов, който предложи услугите си да ме провери и най-вече подготовката ми по математика. След години осъзнах, че този контакт съзнателно е търсен от него и за мен има определено и важно значение да съхраня моралната и духовна си чистота и самобитност. С опита на улегнал комунист ме оценява бързо. Сред съселяните ми е направил извода, че по математика съм добре, но с неумението си да се въздържам по вътрешните и външнополитически проблеми съществува опасност и вероятност да се проваля. Необходимо е, казал той, да се науча да подтискм идейните си чувства.
На 21 юли 1943 г. за първи път в живота си видях морето. Впечатли ме със своята безбрежност и равнинност. Възможно е тази реакция да е в резултат на досегашните ма впечатления от хълмистия Балкан, където далечният хоризонт се откриваше от най-високия връх. След време чух, че подобна е била реакцията на повечето от приетите, като всеки по-своему е преживял съприкосновението си с него. Единици от нас бяха примамени от прелестите на това творение на природата и от преживяванията си с него. Мечтите на тази група младежи е изразил съвипускникът ни Никола Стоянов от Каварна в своето стихотворение:
В моите мисли и мечти
първи мостик стана, ти!
Аз бях вече капитан,
Корабът ми -ЧАРАКМАН* !
И обгърнат в мрак,
вдигнах котва,
сбогом, бряг!
Още по-рядко някой се считаше за призван моряк, залюбил професията покрай своя баща или дядо. Тепърва се създаваха фамилии и родове моряци, нишката на които, за съжаление, политически решения разкъсваха. Сред нашите имаше такива. Синовете на изтъкнатите офицери - контраадмирал Тошев и кап. I р. бяха сред нас. Иван Наумов, Михаил Божинов, Борислав Костов, Михаил Мортев, Петър Любенов също са деца на завършили училището и някои от тях успели да практикуват морската професия. Родово моряшко поколение е започнало да се създава от семейството на инженер корабостроител Родев. Тримата му сина избират Морското училище: Григор е от 37 випуск, Васил от 40-ти и най-малкият, Петър - от нашия, 43-ти. Те са и пример как политическите присъди прекъсват тази семейна флотилия.
Историческата съдба на българина бе такава, че той много трудно бе допуснат до тази водна необятност, прелест и богатство. А що се отнася до парадиращите за призвание, това е неискрено, фалшиво. Пък и често за призвание говорят хората, които, след като са се издигнали в морското поприще и за да разсеят съмненията, че това е заслужено, говорят за него. Ние, чедата от село и бедните градски квартали на провинцията, тепърва ще трябва да се запознаваме с нашето море и със световния океан и да ги обикнем, което за моряка е абсолютно необходимо. Но да върна към първия си допир с морето, избраното за мое, Черно море. В писмо до родителите си загатвам не само за проблемите си, но и за това преживяване.
Запътих се към градския плаж. Нямах смелостта да вляза през централния вход. Отидох пт на изток, към малкото казино и онемях от изненада. Пред мен се откри мостчето, на което баща ми от по-предни години, като работник в споменатия санаториум, си бе направил снимка. Дълго съм я гледал. Вземи и отхвърляй, че нещо не ме е теглило именно там, където баща ми е стъпвал и се е любувал на морето. Реших кръщението да направя тук. Изчаквам следобедните часове, когато плажът опустява, и се осмелявам да се потопя. Нямах бански и намерих решението като се укривах под бетонната плоча на мостчето-пристан. Стъпил върху ръждясалите и обрасли с морски миди подпорни релси, събличам дрехите и ги поставям върху тях. Охлузен от мидените черупки се спуснах във водата и извърших, както го нарекох, светото морско кръщение. То продължи 4-5 минути. Движенията ми бяха спокойни като за първо къпане. Почувствувах, че водата ме поддържа. Значи ме приема. Морето е ласкаво с мен. Доверих му се още повече и продължих да го милвам с ръцете си. Беше красиво и незабравимо!
Отново свит на кълбо нахлузвам дрехите си върху мокрото тяло и излизам на открито. Поогледах се и като открих, че никой не ме гледа и слуша, в полуглас си казах: "Сродих се с теб море! Не ме е страх! Ще стана моряк!" От това кратко къпане за цял живот запомних горчивия му привкус и години след този първи ден, когато често облизвах устните си от пръските вода, достигнала ме до височината на командирския и капитански мостик, винаги си спомнях за този първи допир с това чудо на природата - “ласкаво и гневно”. Също като човекът. Трябва да го обикнеш, да го познаваш добре, за да не те изненада.
В деня на изпитите се стъписах от 500/600-те кандидата, запълнили улицата пред сградата на училището. Дадох си сметка, че борбата ще се води с много конкуренти. Опипвахме се и се оценявахме с поглед. Общо взето бяхме смълчани и притихнали. Само отделни бабаити сновяха и разговаряха на висок глас, с което искаха да подчертаят, че влизането им е осигурено. Известна и практикувана психологическа атака. Тук-там се виждаха придружители в униформата на морски офицер. С това пък те напомняха за себе си и очакванията. От събралите се само един беше се явил в бранническа униформа, вероятно и той по същите или по някои други причини и съображения. Седнал на задната седалка на мотоциклет най-шумно пристигна дребен, некрасив и хилав младеж. 0ще там разбрах, че това е синът на командващия на Морските сили, контраадмирал Ташев. Около него веднага са насъбраха сателити, всеки с някаква надежда.
По това, на прав поглед безформено сборище от кандидати и изпращачи, по-наблюдателният човек може приблизително да прецени и определи социалното място на решилите да се посветят на военния и търговски флот. Селските и по-бедните младежи се държаха притеснено, като на чуждо място и стърчаха усамотени сред шумните и по-самонадеяни групички. Маниерите и особено облеклото в тези оскъдни военни години издайнически подчертаваха по-големите материални възможности на част от тях. До началото на медицинския преглед демонстрираното самочувствие, в известен смисъл, бе тяхно предимство. То обаче се стопи веднага, след като смъкнахме облеклото си и подходихме съвършено голи към специалистите от комисията. Това, което до преди малко на някой помагаше, остана в краката му, а под него се оказа, че нямало какво да се покаже. Безпристрастното наблюдателно око долавяше това. Оценките се даваха не по загара на кожата, получен на плажа, а по тънките снопчета мускули, които, възможно от напрежението или от свян пред комисията, потрепваха по тялото. Работилият на полето и по други обекти се познаваше по тях, а изписаният коефициент върху широкия гръден кош само потвърждаваше, че взискателната комисия обективно е доловила и оценила физическите качества на младежа.
Чрез друга, твърде специфична и изпитна проверка на гласовите и логопедични възможности, този път се очертаха и различията в душевната ни, а донякъде идейна нагласа и възпитание. Предлагаха ни да изпеем песен по свой избор. По-напористите се мъчеха да докажат, че и тук са в крак с времето и политиката и изпяваха по някой куплет от по-съвременните и масово изучавани в гимназиите маршове, възхваляващи непобедимостта на Райха. Членовете на комисията и особено един попрегърбен и както ми се стори глуховат цивилен, видимо и одобрително се усмихваше, когато кандидатът изпяваше "Велик е нашият войник", "Един завет" или "Тих бял Дунав". Този трудно чуващ цивилен се оказа известният сред музикантите маестро Георги Попов, бивш капелмайстор на флотския духов оркестър. Моя милост избра да се представи с "Луковитски моми, луди полудели". Едва ли някога това народно творение е изпълнявано от гол-голеничък певец. Но аз, като поех въздух, запях. Не знам дали от избора си или от нещо друго, но гласът ми излезе като из бурия, запълни библиотечния салон и прикова вниманието. Опиянен, или подплашен не чух първото "Стига!". Наложи се да го повторят неколкократно.
Останалите изпити по математика и български език се проведоха в най-голямата аудитория на търговската академия, днешният ВИНС. На пръв поглед и те протекоха съвсем нормално, но и тук пролича стремежът на комисията по-обхватно да проучи кандидата. Темата по български език не беше от литературата, а клонеше към историята на държавата и нейната армия и по-точно: "Велик е българският войник". С това се оценяваха едновременно езиковата ни подготовка, знанията по история в рамките на темата, отношението към армията, родолюбивата нагласа, националното самосъзнание и гордост. На всичко това в тези години и в този институт се обръщаше повишено внимание. Тези мои впечатления се потвърдиха и по-късно, когато опознах преподавателя по литература и български език - Крум Кънчев. Същият стремеж прозираше и във въведения "Психо-технически изпит”. По същество това е една тестова проверка на зрителната памет въобще и на общата култура на ученика. Запаметяването се проверяваше като за 60 секунди ни показваха дванадесет различни геометрични фигури, които трябваше да открием и зачеркнем в листа съдържащ 60 броя. Тестът за обща култура бе изготвен с въпроси от българската история, география и литература и имаше подчертана национална насоченост. Липсваха въпроси от политически характер, за войната, за Царя и Правителството. Очевидно бе, че не проверяваха политическата и идейна нагласа на кандидата, а степента на родинознанието и моралната му чувствителност. Въпросите свързани с историческите събития, личности и писатели бяха в рамките на изучаваното в реалните гимназии, но подбрани така, че даваха възможност да се провери именно тази страна на бъдещите морски офицери, капитани и механици. Ето например как се проверяваше в известна степен критичността и аналитичността на ума. По памет привеждам изречението "Кон всеки моряк има". Необходимо е да се определи правилно или неправилно е построено то. Специалистите казват, че може да се приеме за правилно. Остава досетливостта; има ли морякът нужда от зачислен кон. По всяка вероятност - не.
Завършвайки темата, така както я изложих, се връщам отново към най-деликатния и спорен въпрос. Въпреки видимата и действителна демократичност на приемните изпити на флотското и училищно командване не е било безразлично какви контингенти ще постъпят, особено за кадрови морски офицери. Но до тук, надявам се, стана ясно, че се е ценял и търсил интелектът. Търсеха по-умните и знаещите и класираха обективно, което не изключваше и отклонения. Военната педагогика е с традиции и се е разчитало на това, че именно хората с по-големите умствени възможности по-бързо, по-дълбоко и убедено ще си изработят душевното чувство за дълг и готовност за защита на държавата, че тези чувства по-лесно ще им станат вътрешна убеденост, което в края на краищата е важното и определящото. А как и с какви средства ще се достигне това, на следващите страници ще се намери някакъв отговор. Оценките по тях са мое лично виждане и преживяване и може да не съвпадат с това на мнозина колеги. Повечето от препоръките им са вземал под внимание. Ето и тези обобщения са в резултат на това. То има значение за следващите години, но е заложено още в първата. Ще проличи, че приетите се заеха сериозно да стават войни и специалисти, че това продължи и за абсолютното болшинство и след 1944 г.; с нагласата им да бъдат добри, предани и полезни на Отечеството си и тя не ги напусна до краят на гимназиалната им подготовка. Те бяха убедени, че могат да служат при всякакви обстоятелства. Но не стана така. Само убеждението не помогна. Но за това когато му дойде редът. Сега сме все още 1943 г. От голямото мнозинство са приети 96 младежи. Около 90% от тях бяха от бедни, но трудолюбиви, честни и родолюбиви семейства. В абсолютното си болшинство бяха необвързани партийно, макар и членуващи в казионни организации. Тези 16-17 годишни родолюбци искаха да допринесат реално за доброто на народа си, и разбира се, беше естествено да се различават в подходите си. Тези различия, естествени за всяка човешка душа, не бяха до степен на несъвместимост. Като всяко класиране, имаше и първи и последни. Всички знаехме, че това е класация и нямахме съмнение върху никого. 3наехме, че ходатайство може да е имало за някого, но никой не е влязъл с привилегия. 3а Морското тя отпадна, след като сираците от войните, за които бе допусната, възмъжаха. Но си струва да се напомни, че това след години се възобнови, само че за друга социална категория. Наруши се и класацията, както при приемането, така и в хода на обучението и завършването. Класацията съпровождаше всеки завършил и това беше своеобразна форма на обществен контрол при издигането на някого по йерархията. Това се считаше за недопустимо. При всеки курс, преподготовка с официален изпит, класацията може да се промени; тя се обявява със заповед по армията и Флота. Примерът го илюстрира: Кап. I р. Дудев, командир на Беломорския флот праз 1941-44 г. завършва школата за дружинни командири при общ успех 120,50 е класиран пред Новаков. Старшинството му е друго и то е обявено. Завидна система, която беше разрушена, по понятни причини. За по-голяма обективност в Морското училище е въвеждана 12-баловата система за оценка. Имаше я и при нас.
* Чиракман - високият бряг пред Каварна, б.м.- Й.Й.